По улицата любовта минава,
от погледи на влюбени изгряла
през тази заран, тъй хубава и бяла.
Заглеждат я усмихнати мъжете,
опити сякаш между две въздишки,
и виждат в нея жена и цвете.

Жена е тя, от погледи излята, -
за нея силен мъж не мога да намеря.
Такава хубост, слязла на земята,
навярно с Господ някъде вечеря!…

По улицата приказка минава,
косите си над покриви развяла
през тази вечер, тъй влюбена и бяла …
Захвърлят чаши в кръчмата мъжете,
изпити бързо между две цигари, 
и пламват  в мъжки сърца пожари.

Мило ми е да те гледам -
Хубава си като пролет!
Мило ми е да те слушам
колко нежно ми говориш.

Хубаво ми е със тебе, 
сгушена на мойто рамо!
всичко е така вълшебно, 
всичко е красиво със теб!

Божи дар е любовта ти, 
тя е като чисто злато.
За една любов такава, 
мила моя, всичко давам.

Драго ми е да ни виждат 
и след нас да се обръщат.
Прави са да ми завиждат - 
слънце имам в мойта къща.

Слънце мое, ненагледно, 
имаш мойта мъжка дума!
Ще опазя до последно 
огъня на нашата любов.

Тази вечер нека греят всички влюбени звезди, 
че на гости ще ми дойдеш ти!
Тази вечер нека пеят всички птици по света, 
че при мен пристига любовта.

Две големи пълни чаши 
чакат само твоя глас, 
за да вдигнат своя тост за нас.

Две красиви чаши с вино 
чакат само твоя час – 
заедно да бъдем ти и аз.

Да вдигнем тост свещен за теб и мен, 
за този хубав час за нас.

Тази вечер търся само 
твоя поглед в любовта  
даже и последна да е тя.

Застани до мойто рамо,
моя слънчева мечта – 
чака ни отдавна любовта.

Имаше много отдавна 
малка омайница.
Влюбих се още тогава, 
бяхме почти деца…

Нежният спомен далечен 
пак ме докосва днес – 
в шарена рокля облечен, 
с топъл, но властен жест.

Много вода изтече 
от онези времена.
Ти си различна вече, 
ти просто си жена.
Много вода изтече – 
нещо остаря у нас.
Нищо не може да ми попречи 
да те обичам аз!

Исках любов да намеря 
и затова избрах 
твоята топла вечеря, 
твоя вълшебен смях.

Времето нека минава, 
истински вярвам аз – 
приказката продължава 
с вечна любов за нас.

Мое омайно момиче, 
нека дъждът да вали.
Кажи, че не ти тежи, 
кажи и със мен продължи.

За черни дни и левче не спестих.
Мечти прежалих. Ден за ден живея!
Простих на ближен и на чужд простих.
На яве и насън за обич се пилея.

Приятел губя. И печеля враг…
Нали безследно нищо не загива?!
Неволя не подмина моя праг, 
а споменът в сърцето нож забива!…

За черни дни и левче не спестих.
Мечти прежалих.
Ден за ден живях!…

Не знам – защо … не питам докога…
И кой ли смъртен отговорът знае?
Възкръствай Дух и в радост, и в тъга.
Останалото? Тлен … и суета е!

Бърза лятото, пак си отива…
Есента пъстър спомен таче.
И защо да не бъдем щастливи – 
лъч ни гали, припява щурче.

Помъдрелите дни стават къси, 
А студените нощи - без край. 
И над нас, вежди облачни свъсил, 
се разстила небесният рай.

Бърза лятото, пак си отива.
А в душите ни слънце вали…
Остани и след нас, моя лятна любов, 
че без твоята ласка боли.

Листопад, а в сърцето ми - лято,
песен птича и плод натежал, 
и любов, отшумяла, която 
зъзне гола в мъгливия шал.

Мина лятото, свърши се вече
всеки жест, всяка ласка и спомен. 
Но защо, но защо тази вечер 
аз при тебе се връщам бездомен?

Аз ръцете си плахо протягам, 
че да моля за обич не смея, 
но къде, докъде да избягам, 
щом разбирам – чрез теб аз живея?!

И заслушан в твоите стъпки, 
устремени към мене в мрака, 
пак се раждат вълшебните тръпки, 
че потребен си, някой те чака.

Мина лятото, колко фалшиво 
пеят вън окъснелите птици, 
ала връщат ми нещо красиво- 
две чудесни, две топли зеници.

Мина лятото, сякаш сънувам, 
че потъвам в очите ти мили 
и ръцете ти нежно целувам, 
своя огън за мен съхранили.

Приятелите тръгват, както птиците на юг –
раздават радост на обичащи сърца; 
раздават младост, но намират след това 
една голяма мъжка обич.

Приятелите тръгват, както птиците на път – 
адреси сменят, но не сменят верността;
сърца раздават, но печерят любовта – 
любов, която не умира!

Вървят приятелите с вдигнати чела, 
пагони сменят, но запазват си честта; 
сърца изгарят, но печелят любовта – 
любов, която не умира.

Нито дума, нито поглед -
просто си замина…
Как те чаках, как те търсих
толкова години.
Онемяла и смутена
днес стоиш на прага,
но внезапно нещо в мене
изплашено избяга.

Щастливата любов
от нас е отлетяла
и аз не съм готов
да почнем отначало.
Едва сега разбрах,
че няма път за нас,
че само нежен спомен
в тебе виждам аз.
Години самота 
отекват в моя глас -
добре дошла и сбогом,
и на добър час!

Не е лесно да приемем,
но това е краят.
Всяка болка е до време –
двамата го знаем.
Всеки край е и начало.
Тръгвай, не тъгувай! 
Мойто чувство, избеляло,
с любов не се римува.

Ще дойде есента, нали ?
Сезоните не са ме лъгали.
Ще духа вятър, ще вали
и аз сред своя град ще бъда.

Ще расне есенно дърво
под хълмите от светла глина.
Аз, омъдрял, ще знам защо 
от времето ръцете стинат ….

Дъждът, преди да стане сняг,
ще иска всичко да изтрие:
дървото, птицата, града,
а може би - и мен самия.

До късно – чак до вечерта,
ще трупам думи – да се сгрея,
ще мине  вятър над света
и думите ще разпилее. 

Внезапен порив на листа
над белия ми дом премина.
Ще бъда дълго в есента,
ще бъда в есента години.

Студена тръпка ме поби:
та вън почти не е валяло!
И есента е още във началото…
Или на края може би?

Ако аз мълча сега, когато 
този беден свят пищи от глад, 
знай, мълчанието не е злато, 
а предателство към този свят.

Ако ти мълчиш сега, когато
този свят на себе си е роб,
знай, бездушието не е злато, 
а проклятие и то до гроб.

Аз искам винаги да е така, 
когато времето въпрос задава, 
да вдигне всеки по една ръка, 
наместо две, които се предават.

Ако той мълчи сега, когато 
този свят е сякаш без душа,
знай, предателството не е злато, 
а измислена от нас лъжа.

Ако всички си мълчим, когато 
някой ни остави без мечта, 
знай, страхът не означава злато – 
златна  е единствено честта!

Закъснели обещания са очите на нощта.
Ти мълчиш като признание, 
в дъжда си тръгва любовта…

Търсиш думи за сбогуване, 
а от думи няма нужда.
За последно се целуваме 
и ти си тръгваш друга – вече чужда. 

Ако времето лекува, нека мен не ме щади, 
а да спре мига, във който бавно тръгваш ти -
още нещо да ти кажа, за последно да ти кажа 
как ми липсваш, как ми липсваш.

Казват времето лекува – не, не вярвам на това.
Виждам само теб, обърна ли назад глава.
И каквото и да правя нито мога, нито ще забравя, 
как ми липсваш, как ми липсваш...

Дълги нощи и самотни дни…
Как ми липсва всичко твое…
А колко исках да си пак до мен, 
след тебе всичко е измислица.

Колко нежност има в тази нощ, 
а аз заспивам без любов…