Казваш, че аз съм Човека,
който си търсила ти.
Бил съм различен от всички,
мъж на годините ти.
Казваш ми точните думи,
за да ме влюбиш във теб.
Но като рана в ума ми
са твоите двайсет и пет.

Вече съм минал по пътя,
който те чака сега.
Разлики имаме много.
Прилики – нито една.
Колкото и да желая
аз да съм всичко за теб,
пак ще си тръгнеш накрая
с някой на двайсет и пет.

Толкова млада си още!
Всичко за теб е игра.
Аз съм ти дансинга нощен,
но не мога да съм любовта.
					

За първи път ръцете ти
във ръцете си държа.
И чувствата в сърцето ми
няма как да премълча. 

Откога, откога всеки сън 
ми е свързан с тебе!
А сега не насън,
не наум се докосваме.

На една целувка разстояние
тази вечер любовта ни е.
Хайде, превърни ме
в най-щастливия човек.
На една целувка разстояние,
влюбен чак до безсъзнание,
ще ти поднеса на длан света,
ако кажеш "да".

За първи път косите ти
галят моето лице.
Поканата в очите ти 
кара моя дъх да спре.

Откога, откога,този миг
откога го чакам.
И сега вече знам,
че назад няма връщане.
					

Когато ме питат защо 
се усмихвам отново във студа,
когато във делника сив усещам, 
че хубав е светът,
когато съм най-уморен
от грижи и шум покрай мен,
едно ме държи.
Какво е, знаеш, нали?...

Знам един слънчев остров,
който чака само мен.
Всичко сложно там е просто
и е топло нощ и ден.
Само там ми се сбъдват
най-красивите мечти.
Този мой малък остров
от години си ти.

Обичам, когато без думи
си говорим часове
и как само с поглед лекуваш
моите мъжки страхове.
Дори да те няма до мен,
затварям очи за момент
и с теб на любимия бряг
пренасям се пак.

На този забързан и луд свят
не се даваш ти, нито аз,
щом остров на име Любов 
има за нас.
					

Имах много срещи... И студени... И горещи...
Но не ги забравям...
Вчерашни и днешни... Често пъти тъжно-смешни...
В тях се разпознавам...
Но не съжалявам... И по пътя продължавам...
Днес дори мечтая... 
За една внезапна първа среща и последна с теб –   
Любов... До края...

Коя си ти...
Често се питам... Как да те позная...
За да бъде срещата ми с теб последна...
Коя си ти...
Още се скитам... И те търся ден след ден...
А навярно ти си много... Много близо...
Почти до мен.

Има много срещи... И студени... И горещи...
Но една остава...
Искам да я срещна най-внезапно в мойта есен... 
И да я позная...
Няма да е първа... Или втора... А последна – 
Днес...  От тук – до края...
Затова си стува да живея...
Да живея... 
И да се раздавам...
					

Лятна жълта рокля
в ума ми се върти.
Лятна жълта рокля,
а във нея – ти.
То не e походка –
то е красота!
Пак ще те сънувам
до мен през нощта.
Мъжките въздишки
те преследват пак.
Слагаш си ги в джоба
и играеш с тях.
Как ли да поискам
телефона ти?
Точно пък на мен ли
би го дала ти?

Бавно ме проучват
твоите очи.
И в ума ми вече
Менделсон звучи.
С тази лятна рокля
друго искаш ти –
да съм само номер
в телефона ти.
					

Днес отрано изгря.
Край с дъжда навън.
Дъх на свежи цветя
буди ме от сън.
Фреш и чаша кафе-
и съм като нов.
Днес изглеждам добре
и познай защо:

Знам, че късметът ми
днес е в ръцете ми-
и ще ми върви.
Чувствам се хубаво,
слънчево, влюбено!
Днес ще ми върви!
И в любовта,
и във един милион неща,
важни неща.
Нещо добро,
много добро
ме чака мен.
Днес ми е ден.
Знам, че късметът ми
днес е в ръцете ми-
и ще ми върви.
Чувствам се хубаво,
слънчево, влюбено!
Днес ще ми върви!

Днес е точният ден
ти да се решиш
ключ от твойто сърце
да ми подариш.

Ти ме питаш как
това разбрах.
Слушай сега:
Сам това избрах.
Ти също, знай,
можеш така.
					

Този сняг е съвсем нов.
Няма спомени за преди.
Но ме връща към теб, любов,
към деня, в който тръгна ти.

И тогава така валя.
И тогава със дни не спря.
А снежинките от тъга
се превръщаха във вода.

Колко пъти броях до сто
и се взирах във бялото –
да те видя за миг дори,
да извикам след тебе „Спри”,
да изтичаш към мен ти,
да се сгушиш в палтото ми,
да целувам като преди
твойте длани премръзнали. 

И до днес вали в мен.
И е тъжно, и не съвсем.
Във прозореца ми студа
те рисува усмихната.

Любовта ни не беше сняг - 
като него да се стопи.
Ще намеря пътека пак
към сърцето ти, може би.

Любовта ни не е от сняг.
Тя не може да се стопи.
Тя при мен ще те върне пак
и този път ще е завинаги.
					

От снимките на мойто детство
една ми е любимата:
на двора цялото семейство
сме под зелената асма.
Било е някоя неделя – 
тогава правехме така:
разговори, смях, вечеря
под зелената асма.

Старата асма на двора...
Колко много спомени...
Боже, ако може тя да проговори,
сладко ще те просълзи!
Старата асма на двора
още си е същата:
в сянката под нея с мойте близки хора 
там забравям за света.

Живот и здраве – след години
едно хлапе да тича тук.
И нови спомени любими
да се родят със моя внук.
И както мен във мойто детство,
той да усеща пак това:
Най-щастливото семейство
под асмата се събра.

					

Намисли си желание, мила,
и очите затвори си.
Имам тази магическа сила
да отгатвам твойте мисли.

Тази сила я има и в тебе.
Просто знаеш всичко за мене.
В нас едно сърце сякаш бие – 
няма „Аз”, няма „Ти”, има „Ние”.

Благодаря на Бог, че те има,
мила моя незаменима.
Със какво заслужих, не зная,
този късмет да съм до теб.
Благодаря на Бог, че те има!
През какво ли с мен не премина!
Със ръка на сърцето ти казвам,
че без всичко останало мога,
без тебе не мога!

Нека казват, че е старомодна
тази обич помежду ни.
Да обичам различно не мога
и не искам да сме други.

Щом е обич – да бъде такава:
и от теб, и от мен по-голяма,
да е повече от всеотдайност,
да е равна докрай на безкрайност.
					

Радвам се да те видя,
стари приятелю!
Как ни разпиля
времето без време,
виждаш ли?
Чаках я тази среща,
стари приятелю,
и като преди
с теб да си говорим
до зори.

Чашите догоре напълни
за добрите стари времена.
Музика от нашата пусни,
да ни стопли със спомени нощта.

Помниш ли колко пъти
нямахме с теб пари,
но без тях дори
най- богати бяхме,
помниш ли?
Колко лета горещи..
Колко момичета...
Със китарата
цели нощи пяхме..
Помниш ли...

Чашите догоре напълни
за добрите стари времена.
Музика от нашата пусни,
да ни върне в ония лета.
Чашите догоре напълни
за живота и за любовта.
Музика от нашата пусни,
да ни стопли със песни нощта.
					

Казват хората за мен със късмет, че съм роден ...
Затова, че съм прочут, трябва денонощен труд
и да бъдеш малко луд... 
 
Ако съм луд, защото вечно чакам
и търся между хиляди лица
една усмивка, сгушена във мрака,
едно сърце сред хиляди сърца?... 
            
Ако съм луд, защото щедро давам
на всеки просяк шепи със пари,
а на крадеца лесно му прощавам,
когато мен ограбил е дори ?
Тогава на Бога смирено ще се моля
да си остана луд.
 
Ако съм луд, защото още мога
да гоня сляпо моя идеал?
Ако съм луд, защото знам, че Бога
е заповеди десет завещал?
И най-напред е казал: „Не убивай,
а грешките на другите прости!
Не пожелавай чуждо завистливо,
защото своето си имаш ти!...”
Тогава отново смирено ще се моля
да си остана луд!... 
 
Ако съм луд, защото още мога
усмивката на всички да раздам?
И искам всеки, малко или много
да бъде луд, защото вече знам – 
не аз съм луд! Светът около мене 
е полудял от злоба и не знам
дали отново ще настане време
смирен да коленичи в някой храм!... 

И с мен да се помоли! И като мен да бъде луд,
но вече от любов!... 
Светът да се помоли светът да стане луд, 
но вече от любов!...
					

Беше месец май...
Мъничка калинка
кацна върху моята ръка
и по обичай
нашенски, старинен
питах я за своята съдба.
Има ли за мен
шастие човешко?
Сам ли ще се скитам по света?
В утрешния ден
чака ли ме нещо
ново и красиво в любовта?

Ден след ден минават дните...
Времето лети, не пита
искам или не да остарея...
Сняг вали, вали в косите
и отново сам се скитам, 
и отново песните си пея...

Питаш ли ме ти
как се чувствам вечер, 
щом угаснат всички светлини?
Хорските врати
хлопнат ли се вече
и гласът ми спрял е да звучи?
Пак оставам сам 
с мойта орисия – 
вечно да се скитам по света...
Обич да раздам, 
после да изпия
чашата на своята съдба... 

Нека си минават дните, 
нека времето не пита
искам или не – да остарея!
Нека сняг вали в косите,
сам отново ще се скитам, 
и ще продължавам аз да пея!...
					

И тази вечер... 
сам, по опустелите улици... 
вървя и си мисля за теб... 
Не ми се прибира, 
защото те няма да ме посрещнеш... 
Телефонът ми е пълен с номера, 
а няма на кого да се обадя. 
Защото никой на този свят 
не може да разбере какво ми е... 
Такава обич, 
каквато беше твоята, 
и такава болка, 
каквато е моята, 
не може да се разкаже с думи... 

Отиде си и в онзи ден
си тръгна с теб и част от мен.
Светът внезапно опустя... 

Усещам те навсякъде.
Дори наум говоря с теб.
Не мога да те върна аз
и пак заспивам сам.

Преди да те срещна не вярвах, 
че някой може да ме обича така – 
без условия, без обещания. 
Любов, в която ти никога 
нищо не поиска от мен, 
а беше моя с цялото си сърце. 
Може би в живота ми 
пак ще има любов, 
но никога няма да е като тази с теб... 
Никога!