album-art

00:00

Скъпи почитатели,

Детството и юношеството на всеки един от нас са свързани с много мили и светли спомени. Свързани са с онези първи срещи, които оставят трайна следа във формирането ни като личности – първият учител, първите трепети и желания, първата любов…

Сигурно всички тези преживявания, възпитанието, което са ми дали моите родители и характерът ми са ме накарали да намирам отговор на моите очаквания, надежди, разочарования и първи стъпки в любовта в прекрасните български песни, с които израснах.

Реших да създам този албум, толкова различен от всички останали в моето творчество, за да се опитам да ви разкажа чрез него къде и кога се отключи в мен тази безкрайна любов към нашите шлагери и като поклон пред големите певци, поети и композитори, които са ги създали.

Бях в осми клас, когато в моя град, дойде на концерт Емил Димитров. Почти не си спомням как мина целият ден – бях толкова развълнуван и в очакване на срещата с любимия ми певец. Неговите плочи звучаха всеки ден от грамофона в нашия хол. Това беше първият концерт, който имах късмета да гледам на живо през живота си.

Сега, връщайки се назад във времето, осъзнавам, че това са били най-силните години на Емил. Белите му дрехи, оркестърът, начинът, по който говореше – всичко беше толкова красиво.

В живота си имам само няколко нощи, в които изобщо не съм спал. Първата беше тази – след концерта на Емил Димитров.

И до днес за мен той остава моя любим български изпълнител и пример за музикант, за безумно талантлив композитор, за голям певец и много добър човек.

Щастлив съм, че имах късмета да го познавам, да бъда гост в неговата къща и в последните му трудни години, дори и да му помагам.

Като че ли най-важното време за формирането ми като човек и за това какво искам от живота бяха годините в казармата, защото тогава срещнах музиканти, които ме накараха да повярвам, че музиката може да осмисли живота ми. Защото точно в казармата за първи път чух песни, които освен че са в този албум, са и мелодии, които завинаги останаха в мен, били са до сега и ще продължават да бъдат пътеводен лъч за моите изисквания към музиката.

Беше 1980 г. На една дискотека в младежкия дом в Хасково дойде Тома Спространов, вече много популярен дисководещ и радиожурналист занимаващ се с музика.

Излязох без разрешение от поделението и се скрих в по-тъмен ъгъл на залата. В един от силните моменти на вечерта Тома обяви, че ще пусне нова песен на група „Тангра”, която още никой не знае. В залата се разнесоха първите акорди на „Нашият град”. Всяка думичка, изпята от Чочо Владовски, тогава се забиваше в съзнанието ми със страшна сила. Сякаш песента беше написана за мен…

Такава беше реакцията ми и когато чух за първи път „Любовта замина” на Емил Димитров. Беше по време на наряд.

На стълбите пред помещенията, където беше нашият корпус, много често вечер свирех на китарата. Момчетата от поделението сядаха около мен. Стълбите създаваха амфитеатралност. Разузнавателният батальон в Хасково се намираше почти в центъра на града. Около нас в непосредствена близост беше пълно с жилищни блокове. Никога няма да забравя тези красиви летни нощи, в които аз пеех „Сбогом, Мария” и „Джулия” на Емил Димитров, „Спри до мен” от репертоара на Лея Иванова и още много други такива песни… Терасите на отсрещните блокове бавно се пълнеха с хора и за тяхното присъствие подсказваше само светлината от цигарите им.

В поделението ни имаше стая за отдих. Наричаше се димитровската стая. В нея бяха поставени голям радиоапарат и книги. „Музикална стълбица” беше предаване, което не пропусках, тъй като ми даваше възможността да бъда в крак с всички нови песни. В една нощ водещият Йордан Георгиев представи като ново предложение в класацията песента на Мими Иванова „Вече свърши хубавото време”, написана от Развигор Попов, който през годините изгради за Мими много красив и романтичен стил. Спомням си как още с първите думи, сълзите ми потекоха. С тази песен и с „Анна” на Емил, създадена от такива големи творци като проф. Александър Йосифов и Павел Матев, разбрах силата на речитатива в музиката, колко важен и въздействащ е този начин да разкажеш още по-силно за чувството в песента.

В полагаемия ми се отпуск кандидатствах в Българската държавна консерватория. Приеха ме и още същата година, в края на есента, бях поканен от рок група „Импулс” за техен солист. Тогава тя беше много популярна и обичана. Всички четири години с тях за мен ще останат незабравим спомен от първите ми стъпки на голямата сцена. Моите колеги ми даваха силата да се изправя пред публика и да водя концерт.

Малко след като напуснах „Импулс” и поех по своя самостоятелен път, през 1985 г. се появи песента „Ако ти си отидеш за миг”. Аз вече бях далеч от групата, но и сега тази мелодия винаги ме връща към онези прекрасни години. Това беше първата песен, в която усетих силата на патриарха на нашата любовна поезия Евтим Евтимов, с който се запознах почти десет години по-късно. „Ако ти си отидеш за миг” е по музика на Нелко Коларов, който си остава един от най-талантливите музиканти, с които съм имал късмета да работя, и на Илия Кънчев – нашия ръководител, пред който се прекланям за това, че ме откри и заради неговата безумна отдаденост на рокендрола.

Спомням си как на един 8 декември от онези години като солист на „Импулс” бяхме в зала „Христо Ботев” за участие в голям студентски празничен бал. Нашата сцена беше от едната страна, а от другата – тази на „Тангра”. Искахме много да се представим добре. Освен нашата, Илия беше взел допълнителна техника от LZ. Уредихме да отидем още предния ден. Подготвяхме се цялата нощ. Знаехме, че „Тангра” е много популярна вече група, с уникални шлагери и искахме и нашето участие да се запомни. Репертоарът ни беше много беден откъм български песни, затова компенсирахме с Rainbow и Deep Purple. Бяхме първи в програмата. Всичко мина много хубаво. Последва дискотека и водещата обяви група „Тангра”. Няма да забравя реакцията на публиката, още когато чу първите звуци на „Любовта, без която не можем”. Цялата зала пееше песента. Сякаш ние не бяхме свирили. За мен тя остава една от най-хубавите български шлагери. Това е една от първите песни на Александър Петров като поет и е дала шанс на Борис Карадимчев да наложи един млад творец. За мое щастие, сега със Сашо работим заедно и той със своя талант е неделима част от творческия ми път.

В тези години на косъм се разминах от късмета да бъда поканен да пея заедно с Росица Кирилова. Тогава моят съученик от Консерваторията Георги Христов вече беше много популярен и щастието се усмихна на него. От тогава харесвам песента „Всичко е музика”, изпята от Жоро и Роси, написана от големия Тончо Русев, който ми предстоеше тепърва да срещна и който тепърва щеше да промени живота ми с музиката и приятелството, с които ме дари.

Преди няколко години, пътувайки към София, както винаги сам по пътищата, слушах радио. Водещият каза „Тази вечер ще ви пуснем една песен на Пламен Ставрев, с която преди няколко часа той спечели конкурса „Бургас и морето”. Много песни на мои колеги през годините са ме вълнували със своите качества, но не съм и очаквал, че ще има песен, която може до такава степен да ме разтърси. Когато чух „Лятото”, нейната невероятна музика и поезия, страхотния начин, по който беше изпята – всичко това ме накара да спра, да седна в тревата до моя автомобил и да се отдам на спомени и на мислите, които навя една мелодия, докоснала моя живот. По-късно, когато създавах песента през моя поглед, се срещнах с нейните автори – композитора Гриша Трифонов и поета Иван Вълев. Стана ми интересно, че стихотворението е написано преди много, много години. Пренасяло се е от не една и две ученически тетрадки и студентски бригади и е създадено като песен от Гриша преди повече от тридесет години.

Бих искал да изкажа моята огромна благодарност и към онези три момчета, без които моите песни изобщо нямаше да могат да стигнат до вас през годините по този начин, по който ги знаете, а именно – Красимир Гюлмезов, Пламен Велинов и Светослав Лобошки. С тях, освен че сме на едни години и възприемаме музиката по един и същи начин, сме и много близки приятели. Те написаха за мен и уникални песни, които всички вие знаете, дадоха от своето сърце и оставиха частица от своята младост в създаването на всички аранжименти.

Скъпи мои почитатели,

Нарекох този албум „Носталгия”, защото чрез тези песни и още безброй много такива, създадени от големите български творци през годините, ми се иска да ви върна за кратко назад във времето, когато нямаше интернет, когато си пишехме писма на лист хартия, когато да си романтичен не беше недостатък. Години, в които, за разлика от днешния прозаичен живот, чувствата бяха основната причина хората да се събират, да бъдат приятели и да се обичат. Времена, в които животът беше по-морален, а светът слушаше АBBA, Boney М и Beatles.

Нарекох този албум „Носталгия”, защото тъгувам за тези отношения между нас, които вече никога няма да се върнат и защото вярвам, че песните, които съм избрал, ще бъдат за вас като една стара черно-бяла снимка някъде в стаята ви, на която сте с любим приятел, с който бихте искали отново да се срещнете.