Тя е тук и чака теб да я повикаш.
И прегърне ли те, времето ще спре.
Тя е тук. Стои на прага на сърцето ти.
Не, не казвай, че без нея си добре.

Отвори сърцето си за любовта.
Вдигни очите си и виж това:
Ангели с едно крило сме аз и ти.
Можем да летим, само ако сме прегърнати.

Този свят, преуморен от вечно тичане,
без любов да е угаснал досега.
Само ако ни обичат и обичаме,
стават лесни и най-трудните неща.

Гледам твойто лице.
Гледам и питам се:
тънките бръчици къде ги виждаш,
като ги нямаш?!
Имаш само  следи
от усмивките ти.
И да ти е жал не бива.
Със тях си по-красива!

По-млада от теб
не ми трябва, мила!
Нито по-хубава жена.
Нямам нужда от това.
Съдбата със теб
ме е наградила.
Ти си мойто момиче
и във тебе обичам
на годините всяка следа.

Искам само едно
от този живот:
искам до теб, Любов, да остарея.
За теб живея.
Знам, на двайсет не сме.
И добре, че не сме!
Кой на младини умее
за някой да живее?

Най-обичам
юни, юли, август
и морето с парещия пясък.
Като дойде
юни, юли, август
и усещам: всичко е любов

Пясъкът очаква първите боси
стъпки по брега.
Мирис на море от изток се носи.
Спира чак дъха.
Спомени от сини
морски картини
оживяват пак.
Ей, лято, идвай вече!

Палавото лятно слънце припича
с дързост на хлапак.
Иска да целува всяко момиче
пак, и пак, и пак.
Само ако знае
как си мечтая
слънце аз да бях
и вечно да е лято.

Слънце във косите,
блясък в очите,
в мислите - пожар.
Даже да не искаш, 
пак ще се влюбиш.
Няма млад и стар.
Лятото е време
точно за мене -
време за любов.
Обичам да е лято!

Нека те питам, Любов,
пак ли сгреших и със какво?
Снощи щастлива заспа.
Облак мъглив си сега.
Първо без повод мълчиш.
Хвърляш искри, с поглед виниш.
После със котешки глас
питаш щастлив ли съм аз.

Не се сърди, Любов, не се сърди,
но като мартенско време си ти.
Сега си слънчев лъч, а после-дъжд.
И аз съм пак най-виновният мъж!
Какво да правя?
Кажи, Любов. 
Не знам какво.
Какво да правя?
Не мога друго, освен да съм твой!
Не ме щади, Любов, не ме щади!
Каквато искаш, такава бъди!
Не те разбирам, но обичам те
с милионите настроения в теб!

Хиляди сложни неща
бих ги разбрал със лекота.
Не и какво се върти
вътре във мислите ти.
Знаеш ли точно какво
искаш от мен, чакаш от мен?
Аз, мила, също не знам.
Но, вярвай ми, ще ти го дам!

Там, във спомените ми,
там, в онези луди дни,
там ме върна твоят смях,
в който много влюбен бях.

Ех, Любов, Любов,
ако знаеш ти
как ми е хубаво,
как ми е тъжно,
като си спомням за преди.

Много хубави жени 
имаха сърцето ми.
Много пъти влюбен бях,
но за тебе мисля пак.

Ех, Любов, Любов,
други сме сега,
но във сърцето ми
старата обич
ръжда не хваща никога.

Не, не ми припомняй пак
колко лудо вино бях.
Малко трябва ми на мен
да се размечтая пак.

Знам, „сега” не е „преди”.
Но земята се върти.
Може някой хубав ден
ти отново да си с мен.

Бягат устните ти
от целувките ми,
а очакваш от мен
разумен и влюбен да съм в този момент?
Трета вечер поред.
Нито стъпка напред.
За ръка се държим,
съвсем като в някакъв стар ретро филм.

Мога много неща,
не и това – 
с теб да съм тиха вода.
Всички дяволи в мен 
полудяха съвсем.
Искам те още сега.

Дай ми устните си и не говори.
Глътка лудост със мен си подари.
И рискувай веднъж завидно щастлива да си, 
поне веднъж.
Точно с мен.

Няма време, Любов.
Няма втори живот.
За кога да пестим
и думи, и чувства, и страст? За кога? 

Дай ми устните си.
Разпилей косите си.
Искам във тях
да заровя пръстите си
и до сутринта
със мен да забравиш за всичко на света.
Искаш ли
със теб да събудим нощта?
Искаш ли
със мен да забравиш света?

Дай ми устните си.
Разпилей косите си.
Хубава си!
С този огън в погледа си
страшно хубава!
А времето бърза
и няма да чакам
и няма любов да пестя за някой ден.
Идвай с мен!

Не е ли време за малко да спра...
И да погледна за миг - там назад...
Да се събудя...  Преди да заспя,
в моето детство...  Във малкия град...

Но където и да съм... По света...
Знам, че щастието  е у дома...
Там, аз пазя всички мечти...  
За милион чудеса...
И вярвам в тях до сега...
И знам... Това е моя живот,
предишен, днешен и нов -
и аз не мога...  Не мога без тях...

Не е ли време за малко да спра...
И да погледна за миг - там назад...
Спомням си срещите със любовта...
Колко ли песни за нея изпях...

Но където и да съм... По света...
Знам, че щастието  е в любовта...
Тя, остава всичко за мен...
И до последния ден,
ще бъде всичко за мен...
И знам... Това, че в моя живот,
предишен, днешен и нов -
днес аз не мога без тебе, любов...

Не е ли време за малко да спра...
И да погледна за миг - там назад...
Дните рождени да ги преброя...
Много ли...  Малко са за песента...

Но където и да съм... По света...
Знам, че щастието  е в песента...
Тя звучи във мен до сега...
Ще продължи да звучи, 
до край във моите дни...
И знам...  Това, че в моя живот,
предишен, днешен и нов -
Ще бъда с песен до вас...  С моя глас...

Дълъг и труден път извървях.
Губих, печелих, падах, летях.
Всичко добро и зло е било,
за да науча едно:

Мога без много неща – 
мога на хляб и вода.
Стига ми само да има любов,
луда любов във кръвта.
Всичко да имах във този живот – 
нищо е без любовта!

Нека сърцето друг си щади  
Нека парите друг си брои.
Аз ще броя докрая звезди
в нечии женски очи.

Една китара не спира да звъни.
Не спира да разкъсва своите струни, 
че няма кой да носи радост в тъжните ми дни, 
ни кой да ме прегърне и целуне.

Спри до мен. Спри до мен. Спри до мен, 
засвири ми пак със звънката китара
и какво от туй, че може пак със стария рефрен 
да се върне в сърцето болка стара.

Денят настъпва и светлите лъчи
огряват ярко тоя свят огромен, 
но аз посрещам изгрева с разплакани очи, 
че всичко си остана тъжен спомен. 

Една любов избира този час 
и вечно с нова сила се повтаря, 
но значи ли раздялата, че няма пак за нас 
една любов сърцата да изгаря. 

Веднъж в годината разчиствам,
ненужни дрехи или спомен...
А телефоните отписвам,
преди да позвъня отново...

Веднъж в годината събирам,
надеждите си разпилени...
Подреждам ги и ги прибирам,
до мислите несподелени...

Веднъж в годината - напролет, 
или пък може би наесен...
Веднъж за миг си пожелавам
животът да е като песен...

Веднъж в годината умирам...
Веднъж в годината се раждам...
Когато любовта откривам, 
а след това я разпилявам.

Веднъж в годината си мисля, 
че ако литна през балкона...
На някой може би ще липсвам, 
ако остана само спомен...

Усмихната снимка
със дъх на море –
това ми остана
от лятото с теб.
Не ми се обади.
А уж обеща.
Знам, знам, знам – по-добре е така.

А помня още 
онези нощи
и твойте устни.
Сънувам още
ръцете ни
преплетени.
Очи затварям
и си представям
оранжев залез и морски бряг.
И те усещам до мене пак,
до мене пак.

В сърцето ти вече
сезонът е друг.
Остана далече
и лято, и юг.
И нямаш представа
как някой сега
мисли си за тебе с тъга.

А помня още 
онези нощи
и твойте устни.
Сънувам още
ръцете ни
преплетени.
Очи затварям
и си представям,
че пак е лято и пак сме там.
А ти за мене тъгуваш ли?
Не знам, не знам...

Как минават годините...
Как останаха, там – назад...
Там където остана младостта...
Като есенни листа –
Навярно вятър ги отвя...
Но при мен е днес -  песента...

Днес, тя е тук...
И преди... И през всички мои дни –
тя е звук във тишина...
Днес, тя е тук...
И дано... И дано да е за вас –
Като лъч от светлина...

На сцената се раждам...
На сцената умирам...
Всяка моя песен е за всички вас...
След концерта вечер...
Бавно се прибирам...
Най-богат съм аз... С любовта ви...

Колко пъти се срещахме...
И за миг се разделяхме...
Колко път извървяхме до сега...
Но си мисля... Може би –
Най-доброто предстои...
След като сме тук... С песента...