Колко срещи, колко обич в тебе аз открих,
колко лудо вино аз от благи думи пих.
Колко дълго чаках само, моя вяро и измамо,
ти да дойдеш като стих.

Само тебе виках, само двете ти очи,
само песента за тебе в моя сън звучи.
Любовта е вечно млада, любовта е вечна клада
и от щастие горчи...

Ти си любовта, признай,
ти за двама ни поне.
Ти си любовта докрай - 
днеска казваш да, а утре - не.

Колко силно влюбени дотук да сме били,
любовта по равно никога не се дели.
Знай, единият обича, малко повече обича
и до гроба го боли.

Слънце зайде, мрак по поле падна,
само мойта майка е сама.
Знам, че всяка вечер се разтъжва
със снимките ми още като дете.

Аз пораснах и не помня татко,
знам, че мама в черно остаря.
И от малък все по чужди къщи.
Всичко знам, но бързо остарях.

В младостта си никого не търсех
и останах да живея сам.
Радостта ми е във мойте песни
и в приятелите ми добри.

От теб съм взел ръцете и очите,
за да те виждам и прегръщам аз.
Нозе да нямам, пак ще се затичам
към теб в най-трудния ти час.

Без теб какво бих бил? Дърво без корен.
Без хляб и сол. Без слънце и вода.
По-чужд от чуждите в света огромен.
По-сам от вятъра пронизал есента.

Аз знам, Българийо, аз знам,
че друга няма като теб!
На колене не би застанала ти в този свят!
И в теб се кълнем!

За теб, Българийо, откъсвам цвете.
За тебе, истинска любов.
Не може никой, никой да отнеме
желанието наше за живот.

След мен не зная аз какво ще бъде,
но сигурно ще бъде по-добре.
И само за едно ще съжалявам,
че няма да ме има някой ден.

Колко дълго чакат птиците
да се слеят с вечността...
А животът бавно скита се
влюбен в свойта суета...
Като птица отлетя от мен
и отрони се брега...
На един живот от теб роден
ослепял от самота...

Всеки спомен има минало,
но къде е то, къде?
А съдбата, млада циганка,
от душите ни краде...
Аз те пазя във душата си,
небето цяло скрила...
И от вятъра понесен,
милвам твоите крила...

Отлетя...
Сякаш сън.
Сякаш полъх от случайна нежност.
Пак любовта чака вън,
като сянка на една надежда, пак.
Всеки жест трепти самотен,
като лист в прахта отронен...

Отлетя!
И мълчи.
Онемял от болка е простора.
Там, тъй далеч от брега 
плува в багри моя светъл спомен, там.
И душата уморена търси дом,
търси цялата ти обич да прости 
всеки грях.
Както само ти прощаваш,
както само ти обичаш,
само ти...

Бързат хора, сенки, влакове
забравили скръбта...
И препуска необяздена, красива младостта.
Колко болки е оставила
с пречупени крила...
В дързостта си само птиците
носят вечна любовта...

Отлетя...
Само ти 
можеш с дъх света да сгрееш...
Как боли! Вечността те отне.
Взе душата ми със тебе...
Само ти
можеш къс небе за мен да приютиш...
Да останем в него само 
аз и ти, с вечността.
Там където спи луната,
там където сред звездите отлетя...

И прости.
И боли.
Как да върна твоя полет?
Как да спра
младостта, любовта?...
Да останат с мен за спомен...
Само ти...
Можеш вятъра да върнеш,
с него в сън да ме прегърнеш...
Само ти! 

Не за първи път съм сам,
но до днес не се научих
да събирам разпилявана
любовта по своя път!

Може би, защото знам -
нищо няма да се случи.
Аз не търся прецъфтели чувства 
в този свят голям!

Любовта често пъти закъснява
и тогава ни остава само да чакаме Любов.
Любовта самотата разпилява
и започва отначало времето за мен и нов живот!

Може би ще минат дни,
може би, дори сезони,
ала, самотата ще е спомен,
някога, нали?

Пролетта те облече във бяло, 
блесна в тебе априлският ден, 
за да бъдеш красива, когато,
когато си отиваш от мен. 

В тротоара поникна тревата, 
пътят стана тъй мек и зелен, 
за да бъдеш спокойна, когато,
когато си отиваш от мен. 

Над главата ти слязоха птици, 
стана тихо в квартала стаен, 
за да бъдеш възпята, когато,
когато си отиваш от мен. 
След години...

Бъди в живота ми като калинка,
излитнала от топлата ми длан
към някоя звезда под свода синкав,
в която винаги ще бъда взрян.

Бъди една светкавица голяма,
която нощем пада върху мен,
душата моя да превърне в пламък
и всяка нощ да светя като ден.

Бъди и грешна ти, бъди и права,
бъди и с гневни и добри очи,
но всякога си остани такава,
дори когато много ми горчи.

Горчива обич нека ме опива.
От старите винари още знам,
че истинското вино е горчиво.
За подсладено - няма да те дам!

Как да те намеря и позная...
Как де те открия, просто не знам.
Как да не трепея и мечтая
теб, когато съм сам. 

Има ли те питам и се чудя, 
има ли те нейде – тук или там...
Всяка нощ отлитам и се будя 
с гняв и болка, и плам. 

Моя любов – само една, 
моя мечта за цял живот. 
Тръгвам към теб с всяка жена
и ще намеря пътека и дом. 

Дълго ли те чаках и надявах
ти сама да дойдеш, като насън. 
Виках те и плачех, без да зная, 
че ме чакаш навън. 

Изречи най-красивите думи в нощта.
В тази нощ като приказка - чиста и бяла. 
Вън все пада и тихо натрупва снега 
и партина до всяка врата се е спряла.

И звънят тихи стъпки в среднощния час.
По трапезите грее най-силното вино.
Аз вървя и така ми харесва в този чист град.
Сякаш вън не цари януари, а на клон се люлее април.

За да има любов, за да има живот,
златно слънце във китени черги да пари, 
да се ражда трудът ни във капчица пот, 
радостта ни да свети във двори и пендари.

Изречи най-красивите думи в нощта
за успехи за мир, за мечти, за блага.
Нека в тях да осъмне спокоен света.
Изречи най-красивите думи в нощта.

Виж, над града пада с трепет вечер тиха.
Аз търся в теб стих неказан и неписан.
Виж, блести в косите ти лъч от залез отшумял, 
Как с копнеж вечерта краси всеки поглед между нас.

Виж, светлина от прозорците извира.
Виж, всеки дом с вечерта сега се слива.
Ти броиш звездите ни с поглед влюбен в нощта.
Как без теб ще усетя пак топлината на деня?

Навярно няма път без любов.
Без обич пътят чезне в мрак, няма брод.
Повярвай крие в нас любовта
стаен копнеж към всеки миг красота.
И сгушен спи града. Виж, нощта 
разстила своя звезден шал побелял.
И тръгва вечно с нас любовта,
събрала в шепи смисъла на света.

Спи, всеки шум, всеки звук в нощта замира.
Чуй, моя глас обич в твоя глас открива.
Дай ръка в този час да кажем без слова
как блести любовта пред нас в своя чудна светлина.

Ти си тръгваш тъй немилостива. 
Ти си вземаш даже и звездите,
да не греят повече щастливо
над душата ми и над очите,
както са ме грели и преди.

Всяка светлинка над мен изтръгваш.
Аз оставам огън без звезди.

Ти си тръгваш, мила, ти си тръгваш.
Аз оставам без очакван зов.
Без небе. Без чувства. Без любов!

Ето влакът, който ме разделя с тебе
и който, вярвам, ще те върне пак отново.
Когато идва, той ми носи твойта обич.
Когато тръгва... тръгва си самотен...

Ето влакът, с който любовта замина.
Той бавно тръгна, тръгна без да каже сбогом...
Шептяха колелата само твойто име,
че тръгват и се връщат с моя спомен...

Летеше влакът през гори, поля...
Летеше той през моите години...
Аз помня как ми махна със ръка...
Заплаках..., но влакът замина...

Ето влакът, който искам да се върне...
Дали ще чака някой някой да прегърне...
Дали да чакам пролет, лято, есен, зима
да ми върне моята любима!

Това ми разказа един случаен човек с побелели коси...
Нямало е никаква гара и никакъв влак...
Просто любовта е заминала...