Вдигни над лозе бъклицата тежка,
да бликне веселба човешка,
да има грозде, Трифон Зарезане,
на вино дяволско да стане...

Благослови го да е медовито
и като билка лековито, -
горчива рана някой да лекува,
а друг момите да целува.

Трифоне, Трифон Зарезан,
Сякаш си от господа призван.
Ако го няма твойто вино лудо,
живота няма да е чудо!

При който няма празници небесни,
да влезат твойте руйни песни.
А който знае за какво го пие,
той раят земен ще открие!

Каква жена, каква камбанария,
изправена пред моя млад олтар.
Защо ли да се правя на светия,
когато аз съм раждан за звънар.

Отново на балкона тя застава,
отново става чудо след това. -
Аз знам, че за една жена такава
залага се и царство, и глава.

Направо към сърцето ми политва,
изгаряща от огън и от зов. -
Отдавна тя не плаче за молитва,
отдавна плаче само за любов.

Колко огън, колко нежен плен
има във очите й небесни.
Господи, дадеш ли я на мен,
черква ще ти построя от песни.

Ако ти си отидеш за миг,
ще заровя очите си в облак
и тежко на земята тогава.
Нито дъжд.
Нито сняг.
Нито слънце.
Само мъка оттам ще вали,
заличила последните стъпки
на съня,
който с мен се разделя
и превръща се в черна неделя.
Нито път.
Нито сън.
Нито вик.
Ако ти си отидеш за миг.

Всяко лято свиреха щурчетата,
свиреха ли, свиреха за мен -
песните, събрани от полето
и от огъня на летен ден.

Цигуларите сега ги няма
и така е тихо у дома.
Бяха тук, когато вечер мама
носеше с мотиката земя.

Земния ли син у мен изстина
или нещо вече се руши,
та едно щурче поне не мина
мойта тишина да проглуши.

Равнината ли не знам да любя,
грейнала от песни и звънци?
Страшно е, че моя дом загуби
своите най-искрени певци.

И душата ми за миг изстина.
Помогни ми, майчице-земя.
Ах, как искам да се върнат
полските щурчета у дома.

Помня лято с дъх на пясък, 
южно слънце с меден блясък
и зелени бисерни вълни.
И любовта ни сънувана, 
от морска пяна целувана. 

Виждам как танцуваш боса, 
като огън светлокоса
и китара шеметно звъни... 
Ти пак притваряш за миг очи, 
една китара за теб звучи. 

Вятър в пясъка танцува
и брегът за мен тъгува.
Бисер става твоята сълза. 
Морето плака и ми прости, 
но все след влака се взираш ти. 

Казвам „Адио”, но не се сбогувам аз.
Днес си отивам, но отнасям твоя глас. 
В мен ще останат твоя смях и нежността.
Може би една мечта ще ме следва по света. 
Ще се върнем, зная, тук накрая аз и любовта. 

И в песните за тебе съм го писал,
и в своите молитви си признах -
откраднах те с единствената мисъл,
че няма от какво да ме е страх.

Защо не тръгнем през света открито,
през този свят, от завист сътворен?
Да ме целунеш пред очи, които
ще те проклинат дълго зарад мен.

Да прекосим по улиците стари
заровили зад доноси глави.
Да минем под прозорците-клюкари,
измислили убийствени мълви.

Да влезем с теб в черквата неделна даже,
загубили за миг и ум, и свяст,
и да не мислим кой какво ще каже
сега пред нас, зад нас или след нас...

И да изпием чашата горчива -
да няма страх от трънени венци...
Страхът убива, бавно ни убива
и после ни превръща в подлеци!

Всеки ден трендафила ти вехне
сред градината красива даже.
Затова, че някой е забравил
две любовни думи да ти каже.

Всяка нощ трендафила ти тъжен
под прозореца затворен жали,
за това, че някой е забравил
с две очи добри да те погали.

Всеки час трендафила ти плаче
и сълзите си горчиви крие,
затова, че някой е забравил
огъня ти нежен да открие.

Всеки миг трендафила ти чака
с тези две ръце да те прегърна,
да те вдигна горе до небето
и при свойта обич да те върна!

Без любов живота земен спира,
без любов любов не се избира,
без любов и любовта умира всеки божи час.
Без любов живота земен спира,
без любов любов не се избира,
без любов и любовта умира с нас!

Бие в пазвата отляво
черна брадва. 
Нямам нужда аз от право,
а от правда.

Някаква съдба жестока
днес ме мачка. 
Нямам нужда от посока,
а от крачка.

За угаснала жарава
пак боли ме. 
Нямам нужда аз от слава,
а от име.

Пак ме мъчи сляпа сила,
мила мамо. 
Нямам нужда от закрила,
а от рамо.

И гори в сърцето южно
нещо жалко. 
Колко малко ми е нужно.
Колко малко...

Сам в този свят, мила мамо
Сам без любов и без рамо.
Сам в този свят, мила мамо.
Сам без крило и без рамо.

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви,
говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи нанякъде, с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я поммня, все си е същата.

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларинетите, тихо
ще бъде в душата ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

Земята българска се вдига
сега на двете ти крила
и в синята небесна книга
записва твоите дела.

Лети летецо все нагоре!
лети до сетния си дъх!
Една земя е твоят корен,
едно небе е твоят връх!

Лети за род, лети за чест и слава,
лети, лети през бури и покой!
Човекът е летец тогава,
когато стане птица той!

За мене манастир си вече,
издигнат по небесна воля.
Сърцето мое се обрече
за малко нежност вечно да се моля.

Аз чакам в тази нощ гореща,
преди молитва за почивка,
да ме повикаш ти на среща,
но пак отказваш ми с усмивка.

Любов греховна и безумно свята,
любов в душата ми напира.
Ако не ми отвориш ти вратата,
ще ти запаля манастира!

Аз чакам тази нощ безкрайна,
да чуеш мойто сладко слово,
да ти открия свойта тайна,
но ти отказваш ми отново.

За мене манастир си вече,
издигнат до небето синьо.
Сърцето мое се обрече,
да пие само твойто вино.

Изглежда снощи е валяло дъжд
и затова са весели дърветата,
и парка - винаги един и същ -
със хиляди листа и капки свети.

На пейката седи пазача глух.
Ще бъде смешно, ако го запитам
дали е чул, когато ти със друг
си минала под здрача и звездите.

Не се страхувай, няма да съм лош
и ще ти разкажа тихо, но на себе си
защо се разделихме и защо
днес пак съм уморен и малко бледен.

Сънувахме ли? Свиреше щурец
и всяка дума беше тъй ненужна.
Студени бяха своите ръце,
а устните - затворени и чужди.

И някак изведнъж за миг разбрах
смеха горчив и погледа далечен.
Наоколо бе мрак и пустота:
аз знаех, че не ме обичаш вече.

Сега съм сам, но тъй е по-добре.
Разбирам всичко и не те осъждам.
Вървя замислен в пролетния ден
и може би съм тъжен...