- От какъв сорт предпочиташ да е?

Обичам червените вина от Сухиндол и белите вина от Търговищката изба. Аз не наследих уменията на баща си във винарството, въпреки че много съм му помагал. Но то е било в младежките ми години, когато съм смятал това за неприятно, тежко задължение. Сега разбирам, че дори да отглеждаш домати или краставици, то ти доставя удоволствие, че нещо си създал.

- Как успяваш вече 14 години да задържиш брака си?

Като се огледам, малко поостанахме семейните в професията. За мен всичко свято в живота е семейството. То те кара да се чувстваш нужен, да знаеш, че има една врата, която можеш да затвориш и светът да свърши. Вярно е, че семейството понякога натежава, но винаги можеш да елиминираш проблемите, когато ги опознаеш.

- А изкушенията?

Те обикновено идват непредвидени, важното е човек да осъзнава къде е границата между морала, етиката и любовта към семейството.

- Защо не си разкрепостен като колегите си?

Защото пазя личния си живот. В интервютата си съм скучен и консервативен, защото дори и една дума да изпусна, знам как медиите я раздуват.

- Нима животът ти минава само в концерти?

 Дори на приятелите си от провинцията казвам, че в София съм по-рядко от тях. В моя живот капитализмът навлезе много отдавна. Преди 1995 година работих 7 години в Германия, от които 4 не се завърнах в България. Там видях как моят менажер, човек с големи финансови възможности, всяка сутрин ставаше в 5, излизаше в 7 и се прибираше в 7. После, като се върнах, разбрах колко е трудно в едно бездуховно време да успяваш да правиш духовност, да създаваш качествена българска песен. Цената на това е липсата на свободен личен живот. Миналата 1999 година отсъствах 280 дни от семейството, тази отказах да ги броя - така поне ще си спестя една вечер, в която съпругата ми ще е сърдита. Имам разбирането на близките си, че правя всичко това, за да оставя следа, но...

А как обичам да се прибера вкъщи, да сваля официалните дрехи, да гледам един хубав мач, да чуя някое съчинение на дъщеря ми, която с всеки изминал ден ме учудва с дар-словото си. Дано да е взела нещо от мен - и аз обичах да правя съчинения или литературни анализи. Единственото нещо, за което намирам време, е тичането сутрин. В багажника на колата ми винаги има сак с екип и в който и град да съм отседнал, тичам. Слагам очила и шал, та да не ме познаят хората и да не ме спират.

- Оценяваш ли жертвата, която прави съпругата ти?

Разбира се, но и ей сега да спра да пея, пак ще съм й длъжник цял живот. Осъзнавам, че трите години, в които сме били приятели, преди да се оженим, са били много важни за нас. Тогава тя си е направила сметката с какъв човек се свързва- Много млади хора бързат да обвържат връзката си с брак, без да са наясно със себе си. И бъркат.

- Спохожда ли те в къщи ревността? 

Отначало ревността я нямаше. Но вече усещам как понякога завладява Мария, защото изкуството ми е за жените. Цялото ми поведение на концерт е предназначено за любовта, за жената, за оня красив миг, който всеки си спомня. Обсаждат ме по телефона, спират ме по улиците - разбирам, че това не е приятно за близките ми. Слава Богу, че успявам да туширам неприятните емоции - все пак имаме дълъг съвместен живот.

- Как успяваш да се налагаш професионално редом с чалгата? 

Кръвта вода не става. Ние никога не можем да отидем по-далеч от нашия манталитет. Чалгата е отражение на икономическото състояние на нашия живот. Не можем да искаме от един човек, който се прибира, без да знае какво ще сложи на масата вкъщи, да чете Шекспир или да слуша джаз. Аз се придържам към поговорката - нека цъфтят всички цветя. Времето на чалгата ще отмине и тя ще се слуша все по-ограничено. Тя не ме притеснява. Аз имам своята публика - и в Македония (там спечелих голямата награда), и в Сърбия, и в Гърция. Важното е да не се поддаваме на злобата. Когато изпях "За теб, Българийо", поетът Евтим Евтимов ми каза: "Веско, ние няма да доживеем, но тази песен ще стане химн на България". Тази песен ме върна в страната. Скоро пях в Канада пред наши емигранти - те така ме аплодираха, те плачеха за България.

- Има много тъга в теб. Защо?

Аз съм тъжен човек. Знам цената на всяка стотинка и на всичко, което съм постигнал в живота си. Наложих се трудно, положих много усилия, за да бъда признат. И оценявам нападките към мен от мои колеги като извинение за собственото им безсилие. Затова не ме вълнуват. Знам, че пътят ми е прав и че съм един от малкото хора в страната, които са щастливи от постигнатото в професиятa.

(вестник "Труд", 16 декември 2000 година)