Слабо вино е за теб жената,
слабо вино, много слабо,
но отпиеш ли веднъж от него,
само с две-три капки те опива.

Плитък извор е за теб жената,
плитък извор, много плитък,
но потънеш ли в прегръдка женска,
ти си най-щастливия удавник.

Това е казано веднъж
и моя истина сега е - 
мъжът не може да е мъж,
ако жена не го признае...

Земен дявол е за теб жената,
земен дявол, вечен дявол,
но запали ли душата твоя,
само ангели сънуваш вечер.

Какво са дните ми без тебе,
Какво към аз без любовта?
Едно небе без свое слънце,
едно огнище без жарта...

Какво са нощите без тебе,
какво съм аз без любовта?
Една река без своя извор,
една градина без цветя.

С колко чувства горещи,
с колко огън и зов
чакам нашите срещи,
моя светла любов.

Колко пъти сънувам
твоя поглед и зов,
с твойта сянка танцувам,
моя грешна любов.

Колко много копнея
за усмивка и зов.
Два живота живея,
сякаш с тебе, любов!

Колко сладка измама
има в женския зов...
Затова си голяма,
моя луда любов!

Майко, майко, научи ме,
както свойте песни пея – 
за едното честно име
да се боря и живея.

Може лесно да се купи
даже служба, даже слава,
даже власт да се подкупи – 
само чест не се продава!

Даже за послушна дума
даром хляба да се дава,
даже орден, даже сума –
само чест не се дарява.

Земно ли или небесно,
без отплата и награда
за едното име честно
трябва дълго, дълго да се страда...

Майко, майко, дай ми сила
свойто място да намеря,
затова си ме родила – 
пред подлец да не треперя.

За едната чест ми стига
тежък кръст да нося, мамо...
Възкресение пристига
след Разпети петък само!

В този свят греховен
своя кръст аз нося, мамо...
Възкресение пристига
след Разпети петък само!

Към извор бял пътувах сам –
жадувах теб...
Преди посоката да знам – 
сънувах теб...
Красиви ангелски жени
край мен шептяха: “Остани...”
Аз имах тях, но жаден бях
да чуя твоя зов...
Жестоки дяволски жени
заклеваха ме: “Остани”
Но аз реших и продължих
да търся теб, Любов!

Цял живот през болка и тъга
все към тебе тръгвах досега...
Нека като Огън и Вода –
в прегръдка да се слеем!
Цял живот през болка и тъга
все към тебе тръгвах досега...
Заедно и Слънце, и Луна –
ще надживеем!

Над извор бял, над извор чист
се свеждам днес...
Усещам, че това си ти –
видях небе...
Докосна ли те с устни, ах,
ще се отрони бистър смях...
Постой така! Не ставай ти
забързана река...
Докосна ли те с устни, ах,
ще се отрони бистър смях...
От теб отпих кристален стих
и Вечността познах! 

Тежко хоро, тежко от разлъка,
хоро на мъченици и светци.
Тежи от спомени, тежи от мъка
това хоро на вечни бежанци.

Играе се от мъртви и от живи
през тъжни нощи и през черни дни.
Оплакват го вдовици – самодиви,
опяват го хайдушки планини.

Хоро, хоро – тъжно, и човешко,
една тъга по бащин дом.
Народът ни го нарича тежко,
защото се играе мълчешком...

А все не свършва тази орисия -
отдавна бежанци сме всички тук,
избягали от свойта самотия,
едни на север, другите на юг.

Хоро, хоро – тъжно, и човешко,
на мъченици и светци
Народът ни го нарича тежко,
защото е хоро на бежанци!

Има те вече, любов, щом те сънувам.
Има те, моя любов, щом си мечта.
Птиците пеят за теб пролетни песни –
изгряваш нежно над мен и над света.

Празник е вече, любов, щом те намерих.
Лято е вече, любов, щом си при мен.
Изгрява обич във нашите души.
Грей, обич, сгрей моя ден.

Спри, обич, спри и погледни ме.
Спри, пролет, спри и своя сън разкажи.
Спри, лято, спри и прегърни ме.
Спри, обич, спри за миг, дай ми благослов.

Аз все се връщам в тоя град и диря
момчето, босоногото, което
под синята смокиня вечер свири
един напев, научен край морето.

Не мога да го срещна, то се крие
в изчезналите къщи и години.
Морето вече други брегове ли мие?
Изсъхна ли най-синята смокиня?

Неусетно така, като тиха река
идва тя, идва нашата есен.
Малко тъжен вървиш, 
но у теб току виж,
прозвучи детски весела песен.

Вратите са заключени отдавна,
прозорците са вече ослепели...
И ме познават някак много бавно
връстниците, отдавна посребрени.

Изпиваме по чаша тъмно вино
и всеки в свой отминал миг се взира.
А чуваме под синята смокиня
едно хлапе позната песен пак да свири...

Едно кафе на този свят събра ни
на малка масичка за миг, за два.
Два погледа, две благи женски длани –
и стана чудна среща след това.

Сърцата ни добри със теб научи
да шепнат нови влюбени слова.
Най-хубавото нещо да се случи
- и стана страшно чудо след това.

Кафеджийо, поднеси ни
свойто черно кафе, по-силно от нощта.
Ах, как искам, ах, как искам
да изпия магията на любовта.

Сега това кафе е пълно с мъка,
а мъка знам, преглъща се едвам.
Едно кафе последно за разлъка
- и колко пепел след това...

За едната блага дума, казана за миг, 
за едни протегнати ръце, 
за едничък шепот само, за едничък вик
давам ти аз цялото сърце. 

Колко мъничко е нужно в този свят суров, 
за да бъде малко по-красив: 
женски поглед, мъжка лудост и една любов, 
затова си струва да съм жив. 

Ти си за мене всичко, 
ти, ангел мой.
Ти си за мене радост и тъга. 
Ти си за мене празник, 
ти, дявол мой.
Ти си ми всичко на света! 

Колко мъничко е нужно на човек сега, 
за да бъде малко по-щастлив:
глътка вино, чаша обич и една мечта, 
затова си струва да съм жив!

Дядо Господи, прости ми,
моля ти се от душа.
С ум и разум надари ме
да не мога да греша.

Запази ми ти сърцето
от зли мисли и неща.
Всичко виждаш от небето,
зло до мен недей праща.

Дай на мама, дай на татко
здраве, сила и живот,
мир, любов на всички братя
и добро на наш народ.

Бяхме две деца, които заедно растат
от игра на игра...
После всеки упорито хвана своя път –
времето ни разпиля...

Ти събра пари и слава, аз –
безброй мечти...
Днес едва те познах!
Нещо е като “тогава”, другото –
почти...
Няма глъч, не блика смях.

Старото огнище свети, гонят се искри,
но от тях лъха хлад...
Две пораснали хлапета – тук сме аз и ти –
странници сред своя свят.

Кръчмата е пълна с хора и цигарен дим...
Вино дай! Пак и пак!
Нека спомена говори – ние ще мълчим:
пътници в случаен влак...

Ех, приятелю, в живота кой ли не греши –
пуста земна суета...
Може би деца сме още в нашите души!
Или – всичко отлетя...

Не, не казвай клетва тежка – 
живи сме, нали...
И жестока, и добра
земната Съдба човешка – Тя ни
раздели, Тя отново ни събра!

Пристигна любовта при нас
тъй, както пролетта след зима.
И грейна слънце изведнъж
тъй, както винаги след дъжд.

Пристигна отдалече тя – 
красива и неповторима,
и ни погали в този час
с усмивката на любовта.

Любов нечувана, 
дошла при нас след дълга зима.
Любов сънувана,
изгряла в нашите души.

Пристигна от звездите тя
две влюбени сърца да слее.
И свойте приказки добри
на две сърца да подари.