„Умна и красива.
Бягай от такива.”-
все това повтарят ми.
„Тя ще се опита
да те превъзпита
и на пръста си ще те върти.
Силно ще ревнуваш
и ще се страхуваш
да не те помисли за глупак.”
Много съжалявам.
И аз жени познавам
и от тях едно разбрах.

Умна и красива
да имаш за любима – 
това е комплимент за теб.
Умна и красива
единствено отива
на най-достойните мъже.
Този, който я ревнува и от нея се страхува,
няма да я задържи.
И откакто свят светува кой е мъж и колко струва – 
по любимата личи.

„Умна и красива.
Бягай от такива.”-
все това повтарят ми.
Не, не бих избягал.
Всичко бих направил
да ме има във сърцето ти.
Мъж фатално влюбен
не остава умен.
Умна и за двама ни бъди.
И по твоя начин,
фин и многозначен,
често ми напомняй ти.

Знам легенда една за красива жена.
Омагьосана, казват, била.
Ако някога мъж я целуне веднъж,
ще издъхне пред тази жена.
Никой мъж не посмял да рискува без жал
да загине живял-неживял.
Само някакъв луд, влюбен в нея до смърт,
за целувката смелост събрал.

Сбъднал свойта мечта и издъхнал мъжът
във ръцете и нежни, добри.
Но прекрасното е, че преди да умре,
сто години щастливи били.
Не, не питай защо ти разказвам това.
Знам, че всичко разбираш сама.
Невъзможна любов няма в този живот
и  със теб ще докажем това. 

Ще те целуна днес с цялата любов, 
без да се страхувам.
Само теб съм искал цял живот
до лудост само теб да обичам.

					

Тръгни, иди си, бягай във морето.
Живей със ветровете ден и нощ.
Далеч от есенната скука,
от багрите златисти на брега,
на твоя верен кораб остани.
Далеч от дървените къщи,
от влюбените сенки на нощта,
тръгни и следвай своята съдба.

Тръгни, иди си, бягай във морето.
Живей със ветровете ден и нощ
със порива нестихващ на вълните
и блясъка на синия всемир
на своя верен кораб остани.
С цигарата, догаряща във мрака
и спомена, за който те боли,
вдигни платната бели и литни.

Ти искаш да обичаш, а не можеш,
тъгуваш за отминалото лято,
за нощите край плажа и морето,
за прилива, разбудил любовта.
Ти искаш да си влюбен
и плаче ти се, а не можеш,
за любовта, която не получи,
за времето, което отлетя.

Кафето при фонтаните…
Любимото ни място беше с теб.
Тук всеки ден се чакахме.
Макар, че среща нямаме
и  всичко вече в миналото е,
поръчах ти и днес кафе.

Ти ще минеш може би.
Все едно след колко дни.
Ще те върнат спомени незабравими.
Ще съм тук като преди.
И отново, може би,
до любов ще доведе
едно кафе.

Кафето ти изстина пак.
И тръгвам сам във падналия мрак.
А спомените с мен вървят.
Звучи наивно, може би,
да бъдем пак, каквито сме били.
Но как ми липсваш, знаеш ли?

Не се научих до днес
до късно да спя
и да не се надбягвам с деня.
И все бързам, и все време нямам.
И живота сам си го усложнявам.
Пак се хвърлям напред.
Пак до минута зает.
Пак луд и готов
да си счупя главата в този моя живот. 

До края ще остана такъв:
редовно неспокоен и луд,
но щастлив
да чувствам всеки миг живота си жив!

И всеки ден чакам и чакам да помъдрея
и по-полека да живея,
никакви нерви да не пилея
и да дозирам всяко чувство във мен,
променен,
от понеделник или все някой ден.
От любов уморен –
това не вярвам да се случи на мен.
Укротен, подреден – 
това не вярвам да се случи на мен.
От любов уморен – 
това не вярвам да се случи на мен.

					

Искам да ви разкажа една история, която се случи преди доста години в едно малко градче на трийсетина километра оттук. В това градче единствената градска забележителност беше... Ах, Мариана. Може би се е казвала Мариана, но всички я наричахме Ах, Мариана. Защо ли?!? Когато Бог създавал жените, във всяка добавил лъжичка захар, но в нея беше изсипал цялата захарница. Беше добавил мед, мляко, шоколад и какво ли още не. Но никакви Е-та и изкуствени набухватели, каквито са в днешните кифли.

Та тази прекрасна Ах, Мариана работеше в една малка сладкарничка. Както се досещате, от всички сладкиши в сладкарничката, най-сладкият беше... тя.

В сладкарницата често
изкарвахме деня.
Усмивки като ресто
подхвърляше ни тя.
Каква жена, о, Боже!
Със поглед само може
кафето да накара да заври!
На всеки за минути
главата да размъти
и разумът му да се изпари!

Ах, Мариана, Ах, Мариана!
От нея по-прекрасна на земята няма.
Една усмивка от Мариана,
и съм на седмото небе!

Гладни за нейните… сладки си тръгвахме вечер с момчетата. А както знаете, апетитът идва с яденето. Трябваше да знаем всичко за Ах, Мариана. Бяхме я проучили по-добре от местната милиция. Знаехме в кой ден простира прането си. Такова простиране не сте виждали. Дори знаехме точно колко й прозира вечер пердето... За нея знаехме всичко, освен най-важното – как да стигнем до нейното сърце.

Настръхнаха жените
във малкия ни град,
че тя на нас в главите
забърка мармалад.
А мислите ни вкусни
за розовите устни
от сладост ни нагарчаха в нощта.
Обичахме я лудо.
Мечтаехме за чудо,
но никой да я има не успя.

Един ден в сладкарницата влязъл някакъв нахален софиянец. Погледнал Ах, Мариана право в очите и й казал „Ей, красавице, ще ти изям всичките сладки!“

После я качил на голямата си кола и от тогава никой не я е виждал.

Но и до днес, когато мина край някоя сладкарница, си спомням за нея. Представям си я как ми поднася кафе и се усмихвам… Не я забравих тази Мариана. Не се забравя такава жена.

Хиляди думи знам за любовта
и ги пазя само за теб. 
Но с думи как да изразя онова,
дето сега кара да спре 
мойто сърце.
Хиляди песни знам за любовта.
Тази песен пея за теб.
Стоиш пред мен и със каква лекота
твойта душа в мойта душа
нежно чете.

Времето бавно ще ни промени.
Но не ме е страх, запомни.
Прекрасно е да остарея така – 
с твойта ръка в мойте коси – както сега.

На колене пред теб ще ти призная:
искам да бъдеш с мен днес и до края!
В моите нощи и дни
трябваш ми ти, само ти.
Твойта любов 
чакал съм цял живот.
Всичко от мен вземи – то е за тебе!
Да си щастлива е всичко за мене.
В моите нощи и дни
трябваш ми ти, само ти. 
Твойта любов
чакал съм цял живот. 

					

Спят светлините.
Спят и звездите.
Беше дълъг ден.
„Лека нощ” от мен.
Затвори очи, Любов.
Спи. Аз ще пея.
Ще те люлея.
Във ръцете ми
отпусни се ти.
Сладки сънища, Любов!

И когато във нощта всички ангели заспят,
знай, че аз ще бъда до теб.
Ще те пазя вместо тях и в съня ще чувстваш как
в  мен сърцето бие за теб.

Спи, нежна моя.
Спи. Аз не мога.
Всичко е наред.
Просто съм щастлив.
Моят сбъднат сън си ти.

					

В този свят огромен
всичко отминава.
Славата е спомен, 
а парите – плява. 
Щастието миг е, 
любовта ни – птица.
Имаш ли приятел, 
знай, че имаш всичко.

Приятелят завинаги
в сърцето е записан.
Кръв е от съдбата ни 
и в нея е орисан.
Верен като майка
и предан като брата, 
нямаш ли приятел, 
сам си на земята. 

Скъпи мой приятелю, 
пратен си от Бога.
В радост и във болка
днес без теб не мога.
Драги верен братко мой,
аз ти се обричам
даже да ме няма вече, 
пак ще те обичам!

Скъпи мой приятелю, 
пратен си от Бога.
В радост и във болка
аз без теб не мога
Драги верен братко мой,
кръстнико небесен,
сърдечен дар 
е тази моя песен. 

Господ да закриля
челядта ти свята, 
да дари дома ти 
с благодат богата.
Да сте всички здрави, 
весели, честити, 
че ви чакат сватби 
и внуци гласовити. 

					

Не страдам, че те няма, 
а че стените викат – 
ударени камбани, 
без да ги чуе никой. 

От твоя глас не страдам, 
от думи премълчани, 
защото всяка радост
заплащам с много рани.

И радвам се, че дишаш, 
но без да знам къде си.
По въздуха ти пиша 
до твойта неизвестност.
Живея с тази лудост, 
с която те обичам.
Не ме боли от удар. 
Боли от самота.