Лесно се обича хубава жена.
Трудно се живее с хубава жена.
Ти не си виновна! В мен е цялата вина!
Нощем те сънувам как сънуваш друг.
Будя се да видя още ли си тук.
Не, че те ревнувам, но оставам пак без дъх.

Кажи ми пак, и пак, и пак, 
че искаш само мен
и нощ, и ден, 
че аз съм любовта – 
единствената!
За тебе пак, и пак, и пак
душата си ще дам, 
дори да знам, 
че с нея ще си правиш, 
каквото решиш.

Мене ме обича хубава жена!
А това си има своята цена –
хиляди въпроси, хиляди съмнения.
И да се съмнявам, ти не ме мисли!
Лесно ми минава. Знаеш го, нали?
Няма да е обич, ако малко не боли!

Всеки път, щом погледна в тебе, 
и забравям как се казвам.
Пулсът пак бясно бие в мене:
Бум-диги-диги! Бум-диги-диги. 
Ти мълчиш. Пак мълчиш.
Знам, че най-редовно това го чуваш.
Ти, ти съня на всеки мъж вълнуваш.
Ти, ти… Не се шегуваш ти!

Знаеш откога искам аз нощ и ден
ти на четири очи да си с мен.
Но не знаеш май, че съм луд и готов
за теб да пазя цялата си любов. 
Знаеш откога искам аз нощ и ден
ти на четири очи да си с мен. 
Ще видиш, че аз съм, което ти трябва.
Очаквай неочакваното!

Смееш се. Може би си права.
Аз пък за кого се мисля?!
Но защо в теб сърцето прави:
Бум-диги-диги! Бум-диги-диги. 
Ти мълчиш. Пак мълчиш.
Но очите твои ми казват всичко.
Да, да! Не съм ти никак безразличен.
Да, да! Предчувствам любовта!

Когато те целуна и ще разбереш едно:
с тебе сме родени за това да сме заедно – 
не за ден, за нощ или две – Не! Не!
Не го отлагай още. С мен бъди. 
На четири очи. 

Няма как да те намеря...
Късно е сега...
Много време вече ни дели...
Но като жарава тлее
в мен любовта...
Аз те помня...  Спомняш ли си ти...

Времето минава, но не се забравя
никога една любов...
Огънят догаря, но под пепелта му –
има нов...
Може би навярно...  Писано било е – 
в този свят да е така...
Да не се забравя...  А да ни изгаря...
Любовта...

Не е лесно...  Но това е –
няма друг живот...
Всеки сам по своя път върви...
Ако мога, бих се върнал,
днес за теб, любов...
Но следите вятър заличи...

Тази малка лисица в тебе – 
тя ми грабна ума без време
и нарочно избяга накрай света.
Все си казвам: - Не съм от вчера!
Мога себе си пак да събера.
Няма да те помня! От днес ще спра!

Вече колко дни и нощи
аз за теб забравям още!

А още твоите луди целувки 
по моята риза до днес горят.
И още моите чувства не могат да заспят. 
И още виждам очите-магнити, 
които ми шепнат “Желая те”.
И още ме побърква мисълта за теб.

Тази малка лисица в тебе
има всички права над мене.
Да обичам друга – не зная как.
Всяка друга пред теб бледнее.
Искам те, ала все едно ти е.
Спирам да те помня! Защо ми е?!

Вече колко дни и нощи
още те забравям, още!

Отново късно се прибирам у дома.
Прозорците сляли са се с мрака.
Един-единствен свети и една жена
знае – ще се върна и ме чака.

За теб ще прогоня тъмнината – 
да видят всички как ще коленича.
За теб ще събудя тишината – 
да чуят всички колко те обичам. 

И винаги по пътя към дома
ще има светлина за мене в мрака, 
защото знам – не спи една жена.
Една жена ми вярва и ме чака.  

За какво са тези две ръце, 
ако нямат дяволска магия, 
да откраднат нечие сърце
и от него грехове да пия. 

За какво са тези две очи, 
ако в сладката им изневяра, 
виното любовно не горчи, 
и безумството не се повтаря.

Боже, мили, искам да съм млад, 
Боже, чуй едничкия ми зов:
- Изпрати ме, ако искаш, в ада, 
но не ме оставяй без любов!

За какво жената е жена, 
ако силен мъж не я залюби, 
под една висока планина
и сърце за нея да погуби. 

Няма нищо случайно – 
как в огромния свят
се открихме незнайно
и намерихме бряг.
Бряг, отдавна жадуван
с босоноги мечти.
Бряг, красиво сънуван
с неоткрити звезди.

Няма нищо случайно – 
в теб открих любовта,
неподвластна и силна
като остра кама,
като огнена птица,
като шепот и зов,
като златна пшеница
от ръцете на Бог. 

Няма нищо случайно, 
че огромния свят
го превръщахме тайно
и във Рай, и във Ад. 

Може би си чула какво ли не за мене.
Може да е вярно. Това те плаши тебе.
Може би очакваш да почна да отричам.
Само ще ти кажа, че страшно те обичам!

По-добре рискувай с мен.
За ден повярвай в мен.
И знам, че след това
ти ще ми кажеш “Да”.

Не съм най-най-най идеалния, 
безгрешния, кристалния.
Не съм най, но знай: обожавам те!
Искам да съм с теб! Със теб!

Дни по мед и масло – това не обещавам.
Но като обичам, напълно се раздавам.
Чакай и ще видиш – света ти ще опия
с цялата си нежност, която в мене крия. 

Всички истини виж вътре в мойте очи:
аз съм влюбен във теб и това си личи.
Довери ми се и ме пусни в твоя ден
и за тебе ще дам най-доброто от мен.

Сред тишината хладна в моя дом 
очаквам твоя телефонен звън, 
да стоплиш всичко тук със искрен глас. 
Теб обичам!За теб живея! 

Дали е зима или летен ден 
най-нежен огън пазя аз във мен. 
И щом си тук, оставам в твоя плен. 
Теб обичам! За теб живея! 

Само теб аз ще нося в своето сърце! 
На мене вярвай, но на други не! 
Знай, без любов в света не се живей! 
Теб обичам! За теб живея! 

Как хубаво е, че вървиш до мен, 
изчезват грижите от моя ден. 
Като деца държим се за ръце. 
Теб обичам! За теб живея! 

Трябваше минута само
да те погледна във очите.
Трябваше един ден само
да разбера, че те обичам.
Сега ми трябва цяла вечност
да се съвзема, да те забравя.
За тебе всичко свърши вече.
За мен – не е. Какво да правя?

Мога да излъжа, че съм жив
и да опитам да приличам на щастлив, 
ала не мога да повярвам на лъжата, 
че има друг живот след любовта. 

След любовта – голямата, 
след края на света
аз знам какво е, знам.
Недей да идваш там!
Не заслужаваш самота!

Да те боли – не заслужаваш!
Дано намериш любов… и всичко!
Не искам да ме съжаляваш. 
Аз съм такъв – веднъж обичам. 

Искаш да излъжа, че съм жив
и да опитам и без теб да съм щастлив, 
ала не мога да излъжа самотата, 
че има пак живот след любовта. 

След любовта – голямата, 
след края на света
аз знам какво е, знам.
Недей да идваш там – 
в онази бяла празнота.
След любовта – голямата, 
след края на света – 
там нищо няма, знам! – 
убийствен студ е там…
Дълбока вечна самота… 

Още помня твоя нежен поглед, 
още в него свети любовта.
Беше ти за мене детство, 
беше моето вълшебство, 
моя болка, болка и мечта.

Ти, сърце, запей за две очи.
Ти, душа, за обич заплачи.
Ти, любов, отново запламти – 
първа младост дай ми ти.

Аз навярно още те обичам, 
още чувам твоя вечен зов.
Беше щастие за двама,
беше ти любов голяма, 
моя песен, песен и любов.

Зная, че съм птица без крила! 
А колко много искам да летя? 
Защото, щастието е там, 
където чувстваш се добре! 
Но какво е всъщност, птица без криле? 

Само ти , така и не разбра, 
че криле ми даде ти и любовта! 
Защото, щастието е там, 
където чувстваш се добре! 
А какво е всъщност, птица без небе?

Зная, че съм птица без крила! 
Но позволи ми днес със теб да полетя! 
Защото щастието е там, 
където чувстваш се добре! 
А ние с теб, поне си имаме небе! 

Ти ме питаш, как си чувствам? Сякаш не личи! 
Душата ми е тъжна сянка, пресъхна от сълзи! 
За чувства ти ли ми говориш? А моите разби! 
Сърцето си ревниво пазиш! Но само твоето, нали? 

За всички мои сълзи! Бог дано ти прости! 
Ще опитам и аз да простя! За всички мои сълзи! 
Нека той сам реши! Да ми върне ли пак любовта! 

Плакала ли си тихо в мрака, чак до сутринта? 
Била ли си се бездомна, даже у дома? 
И отчаяла без надежда  своята душа! 
Не би могла дори да знаеш, как се чувствам сега?