Веселин Маринов
официален уеб сайт

Никога преди това не се бях замислял, че мога да уча в София, в Консерваторията, да бъда фактор в музиката. Мислех се, че като завърша, ще отида да играя футбол в нашия край - много го обичах и го практикувах. И за два месеца, които оставаха до изпитите, без да знам нито една нота и нито една песен от конспекта, се захванах с единствения грамофон, който имахме в Димитровската стая, заедно със Свилен Стойчев (той беше китарист) да разучим първите две песни - Едната на Васил Найденов, а другата на Панайот Панайотов. За свободната избрах една моя войнишка песен. Започнах да уча и солфеж, това беше най-сложната част - трябваше да изкарам поне тройка. Научих на-елементарното, нямаше време за повече.

Това е една от най-трудните години в живота ми - съвпадна с един голям здравословен проблем вкъщи: баща ми катастрофира много тежко,но добре че беше след моето кандидатстване, на 11 август. И се наложи две години да бъде в различни варианти на гипсово корито, постоянно в легнало положение. Това затрудни цялото ми семейство, финансите… И в този съдбовен момент аз трябваше да отида да уча в София, след като ме приеха. 

Ставаше ми само една риза - нея облякох

Крайният срок за записване за кандидатстудентските изпити в София беше на 13 юни. Ротният ми се отнесе много лошо тогава - пусна ме в отпуск на 12-ти вечерта. Не ме обичаше, защото ходех да свиря и не бях винаги на негово разположение. Много се ядосваше, че не може винаги да разчита на мен за изпитите в казармата. Служех в рота за дълбоко разузнаване, повечето бяха обикновени момчета, не можеха да се представят по най-добрия начин на различните изпити, които полагахме, а така и ротният получаваше по-слаби оценки. Но за сметка на това бяха много свестни, много добри като хора - и до днес си спомням с хубаво за тях.

Когато ме пусна вечерта, се прибрах вкъщи - не бях си ходил 8-9 месеца. Цяла нощ пътувах с влака, а за София трябваше да тръгна рано сутринта, защото записването беше до 4 следобед същия ден. Ставаше ми само една риза - нея облякох. Помня как майка ми прошепна като ме изпращаше, че нещо й казва, че ще успея. А аз в себе си знаех, че не съм подготвен достатъчно. Това беше второто ми ходене в София - първото беше на клетвата на брат ми. Знаех само, че трябва да взема автобус № 13, да сляза на деветата спирка и да търся улица "Томпсън", където живее приятелка на майка ми, при която щях да отседна. Стигнах, после по най-бързия начин намерих Консерваторията. Наредих се на опашката. Помня хубавите, нагласени, накипрени момичета, момчетата, които говореха свободно и с музикални термини - навсякъде около мен имаше обиграни музиканти, които се шегуваха. А аз - съвсем сам, затормозен как да преодолея мекия си говор… изчервявах се постоянно. На няколко пъти за малко да си тръгна. Когато редът ми дойде, секретарката ми каза, че нямам медицински преглед - без него не можех да се запиша. Обясни ми, че трябва да отида в 15-та поликлиника, която се намира до Семинарията - стори ми се на другия край на света. И когато трамваят премина през парка, си помислих, че съм се объркал и отивам някъде в планините… Но все пак намерих поликлиниката. Там срещнах една много добра лекарка, казах й, че нямам никакво време и тя събра печатите от всички кабинети. Ако трябваше сам да го направя, при всички случаи нямаше да успея навреме. Месеци след това й занесох кутия бонбони… 

Две приятелки съм имал

Две приятелки съм имал - Валентина и Светлана. Валентина, която отиде в Димитровград, се ожени още докато аз бях в казармата. Много тежко ми беше! Отидох на сватбата й - избягах от поделението. Не бях поканен, гледах отстрани, от един вход. Накрая успях да й подаря една роза.

 

Предстоящи концерти

Всички права запазени. (c) 2001-2024 Веселин Маринов

уеб дизайн: Уебвижън