Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.

Може днес да не дойдеш на среща,
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори.

Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно,
та за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш,
ала тази целувка една
до последния ден да гори,
до последния дъх... и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!
Искам обич за обич.

Кукувица рано ме закука
под дървото на една смокиня,
само с тебе да се срещнем тука,
с другата любов да се размина.

Лесно ме излъга тя тогава
под венчило с тебе да премина.
Другата не мога, лесно да забравя, Боже,
зарад нея всичко ме проклина.

Ах, кукувица любовта е,
все едно и също знае:
за тебе кука, за него кука,
а за мене само мъка...

Кукувица рано ли закука
под дървото на една смокиня,
иска мене да ме няма тука,
искам с нея аз да се размина.

Моя обич, аз не се преструвам,
аз на себе си сега приличам.
Тебе гледам денем, другата нощес сънувам,
тебе любя, другата обичам...

Пада лист от календара.
Времето над нас расте.
Как нещата се повтарят!
Как не се повтарят те!

Лятото ще се повтори,
нашто лято вече не!
И ще се се повторят хората
с уморени рамене.

Вярно е, че се повтарят
нашите рождени дни,
само че това повтаряне
страшно ще ни промени...

Пада лист от календара.
Времето зад нас расти.
Знам - нещата се повтарят
и не се повтарят те!

Вдигам тост за това
че сме живи, че сме тук.
Вдигай тост, вдигай два
на годините напук.

Пожелай си сега
времето да позволи
да посрещнем с любов
нашите рождени дни!

Благослови ме пред земята
ти, Свети Георги мъченик - 
за бащин дом и майка свята
да бъда български войник.

Благослови ме пред небето,
огряло моя звезден миг.
Да нося винаги в сърцето
сърце на български войник.

Благослови ме ти с хляб и вино!
Благослови ме до последен миг - 
за твойто щастие, за теб, Родино,
да бъда български войник!

Пак ме питаш, мила ми майко,
питаш мълчешком:
имаш песни, имаш си дарба - 
имаш ли си дом?

Пак ме питаш, родна ми майко,
питаш с поглед сляп:
имаш песни, имаш си огън - 
имаш ли си хляб?

Пак ме питаш, свята ми майко,
питаш сам-сама:
имаш песни, песни от Бога - 
имаш ли земя?

Всичко си имам, свята ми майко,
в този свят студен:
докато мога песни да пея,
не мисли за мен.

Тази заран
под един прозорец
аз видях изхвърлени цветя,
като нежелани вече чувства,
като стъпкана за миг мечта.

Исках да ги събера отново,
да ги върна, но не бях готов.
Тази заран
някой бе изхвърлил
през прозореца една любов.

Снощи от небесната градина,
беше ги набрала любовта,
но сега лежаха неразбрани
и красиви даже във скръбта...

Изхвърлени цветя,
вас не може никой да ви върне.
Изгубена любов,
никога при нас не се завръща...
Изхвърлени цветя,
аз не мога вече да ви върна.
Изгубена любов,
целия на пепел ме превърна...

Виновно ли е виното червено,
че ти си слаб и бързо те напива?
Една жена в легло на друг отива,
когато у дома и е студено.

Една звезда над дявола изгрява,
когато ангелът добър не я разбира.
Една любов любов при друг намира,
когато недолюбена остава.

Вдигни очи, вдигни глава - 
жената вечна кръчма е, човече.
Изпий при нея и това,
което някой е забравил вече...

Това мъжете силни не забравят
дори и сред житейските задачи - 
че вино и жена изневеряват,
когато нямат истински пиячи!

Какво, че бяхме много бедни,
какво че нямахме пари.
Веднъж в очите ме погледна
и празник ти ми подари.

Аз ти предложих мъжко рамо,
ти ме прегърна с две ръце - 
един до друг да бъдем само,
очи в очи, сърце в сърце.

Любовта не се купува,
всеки казва по света.
Само който я загуби,
знае колко струва тя.

Сега живеем между вещи,
в дворец живеем, но кажи - 
къде са златните ни срещи
на сладки думи и лъжи.

Къде са златните ни длани,
да ни прегрърнат при тъга?
Събра ни вчера любовта ни,
пари разделят ни сега...

Четири букви от твоето име,
четири знака на моя свят.
Докато чакам в синята вечер,
гледам и зная - ти си най-хубав цвят.

В погледа нежен много радост има.
Много отдавна мой празник си ти.
Сбогом ти казвам, сбогом и няма,
никой със тебе да ме раздели.

Слънце във твоите руси коси,
ангел и птица, обич и огън,
звездна си вече във моите мисли,
злато мое, отдавна чакам да пристигнеш ти.

Господ не иска за мене да чуе,
в дългите нощи се моля за нас.
Докато чакам в синята вечер,
гледам и зная, колко си близо до мен.

Пирине вечен,
правечен,
под всеки камък -
жив пламък.

До извора верен -
неверен,
под клетва нова -
пищова.

До горска сянка -
берданка,
под черна вежда -
надежда.

До звездна птица -
орлица,
под клонка скрита -
комита.

В тебе още скита Яне - Царот на Пирин!
А Гоце търси своя Гроб!
Пирине, Пирине, Пирине - майка си ни ти!
До всяка шумка -
куршумка,
край път нелесен - 
обесен!

Балът ни започва
всичко се върти.
Тази нощ танцуваш
само с мене ти.

Празник е за мен,
че на бал без маски
срещам любовта.
Иска ми се ти
да останеш вечно моя
истинска жена.

Този бал прощален
нека продължи.
Ако ще да има
между нас лъжи.

Радост и болка
носи любовта.
Грешна и свята
приказка е тя.

Балът ни е весел
две сърца събрал.
Но живота няма
да е вечно бал.

Нощта е тиха, както преди зори.
Пред дървената вратня никой няма.
Огнището отдавна не гори...
Не ме ли чакаш,
аз се върнах, мамо.

Не се събуждай,
ще остана вън
под клоните с набъбналите пъпки.
И нека, майко
нека в твоя сън
да дойде само шум от мойте стъпки.

Не се събуждай с първите лъчи,
които ще целунат твойто рамо.
Сънувай, че се върнах вече,  мамо,
и чак тогава отвори очи.