Слънчеви лъчи 
греят във очите ти.
Музика звучи 
като се усмихнеш ти. 
Искам цял живот
да те чувствам все така – 
светла от любов, 
нежна като музика. 
Искам цял живот
само теб единствено.
Знаеш ли защо – 
всичко с теб е хубаво. 

С колко лекота 
дишам като си до мен!
Колко красота 
ти събуди в моя ден.
Искам цял живот 
да те чувствам все така: 
истинска любов, 
повече от истинска.
Искам цял живот 
само теб единствено!
Знаеш ли защо – 
всичко с теб е хубаво.

Този поглед го познавам, 
този поглед те издава.
Тази вечер, моя мила, 
чужди устни си целувала.
Тази вечер, както снощи…
Знам ли колко нощи още?…
Уж те имам, а те нямам.
Какво да правя с теб не знам?!

Лъжеш, красавице!
Лъжеш, познавам те! 
И не разбирам как
като един хлапак
към тебе бързам пак.
Лъжеш, красавице!
Лъжеш, познавам те!
Чиста отрова си, 
ала със мен да си
давам душата си. 

Като чуя да ми казваш
колко много ме обичаш…
И направо нямам думи – 
става от памук душата ми.
И макар че твоите устни
имат вкус на чужди устни, 
пак им вярвам и ги искам.
Какво да да правя с теб не знам?! 

Някога, отдавна… Някога, преди…
Спря за миг животът… После продължи…
Сякаш беше вчера… Помниш ли това – 
просто те намерих… Теб… И любовта…

Връщам се назад… Спомени събирам…
Будя се със тях… Или пък заспивам…
Но не мога сам – времето да върна…
Любовта – как се разпиля…
Всичко в този свят… Всичко преминава…
Само ти, любов – ти не се повтаряш…
Но защо, защо – в миг се разпиляваш…
Днес, любов, къде си ти?…

Болката навярно – тя ще преболи…
Времето лекува… Знаем го, нали…
Но до днес не зная – как се разпиля, 
като шепа пясък… Вчера… Любовта…

Толкова път с теб извървях.
Всичките ти мисли зная.
Знам от какво най те е страх – 
да не спра да те желая.
Толкова път, толкова прах…
Чувствата се изхабяват.
Ала във мен те са си пак
силни, както и тогава. 

Трийсет часа на ден
аз те искам до мен, 
точно както в началото.
Вече колко лета
ме държи любовта
и не стихва със времето?!
Трийсет часа на ден
аз те искам до мен
и така ще бъде цял живот!
Имам нужда от теб
и не мога без теб – 
ти си повече от любов. 

Твоите коси, твойто лице – 
времето ще ги променя.
В моите очи, в моето сърце
същата ще си за мене. 

Всяка младост има своя край,
но едно от мене, мила, знай:
аз не давам да се промениш, 
от умора да се посребриш!

Ти си ми богатството!
Ти си ми най-милото!
Не мисли да остаряваш!
Просто няма да ти дам!
Този твоя мой живот
ще напълня със любов!

Да си тъжна няма да ти дам!
Да си болна няма да ти дам!
Тази обич, дето диша в мен, 
ще те пази всеки божи ден!

Помня онзи ден, онази пролет.
Влюбих се във теб от първи поглед.
Слънцето се спря и оттогава не залезе.
Сякаш цял живот съм те познавал.
Сякаш цял живот съм те обичал.
Виждах те за първи път, 
а знаех: това си ти. 

Само ти, 
в душата ми си само ти.
Изпълваш ме със любовта.
Само ти – 
любов открай-докрай си ти!
Обичам те! Завинаги!

Никой, както теб не ме разбира.
Никой, както ти, не ме усеща.
Чувстваш ли това?
Като една душа сме с тебе.
Как ли съм живял преди да дойдеш?
Как ли съм живял без твойта обич.
Сякаш, че едва със теб
започна живота ми. 

Неочаквано, 
като майски дъжд – 
любовта внезапно идва изведнъж…
Много дълги дни
си вървял напред – 
а във миг откриваш, че била до теб…

Неочаквано… Неочаквано – 
ти любов случайно, 
явно или тайно
идваш някой ден…
Чакам те отдавна – 
бързай… Бързай бавно…
Моля те, ела… Бъди до мен…
Неочаквано… Спри до мен…

Неочаквано, 
като ранен сняг – 
любовта внезапно си отива пак…
Луташ се напред, 
връщаш се назад – 
любовта е просто вечен кръговрат…

Неочаквано… Неочаквано – 
ти любов случайно, 
явно или тайно
тръгваш някой ден…
Ако си отиваш – 
бързай… Бързай бавно…
Остани любов… Бъди до мен…
Този свят без теб е студен… 

Колко път до сега извървях – 
все бързах нанякъде…
Колко обич събрах – разпилях…
Така е понякога…
Колко срещи, раздели, съдби – 
се крият в един живот…
Колко щастие… Колко сълзи – 
ми донесе до днес, любов…

Без теб, любов, не можем да сме истински…
Глас във пустиня ще е моят глас…
Без теб, любов, животът губи смисъла за мен, 
ако те няма теб до сетния ми час. 

Колко път до сега извървях
да срещна очите ти…
Подраних ли? Или закъснях –
понякога питам се… 
Като лъч на надеждата си ти
през целия мой живот…
След нощта идва винаги ден,
след раздяла – една любов… 

Да не беше онази  усмивка,
може би не бих те познал.
Моя стара любов, минаваш край мен.
Добър ден, Любов! Добър ден!
Не очаквах сега да те срещна.
Затова ли така се смутих?
Затова ли мълчим, че усетихме как
сърцата ни трепнаха пак?!

Есенен дъжд от спомени
във мен звъни, във теб звъни.
Любовен дъжд от спомени
за старите щастливи дни.
Ах, как летят годините…
Вече не сме, не сме предишните…
Но в очите ще носим със теб доживот
светъл белег от стара любов.

Ти разбираш  и аз го разбирам – 
мина златното време за нас.
Ала старото злато на спомена ни 
ще топли студените дни.

Обич нас ни свързва, обич ни дели – 
има по земята всякакви съдби.
Хората се срещат, разделят – може би. 
Дали ще бъда аз, дали ще бъдеш ти. 

Как да се живее без любов, кажи.
Търся я във всички срещнати очи.
И по малко сякаш тайно ни боли.
Спомени далечни сме аз и ти. 

Тръгваме си някой ден
с плачещи сърца.
Искаме да няма край
в нас любовта.
Стъпките остават там
скрити на брега
и морето плаче с нас
за любовта. 

И морето чувства нашата вина. 
Хладно ни обгръща разбитата вълна.
И отново търсим нашите следи, 
но брегът не помни. Може би… 

Когато си на двадесет години,
благословен е всеки ден за теб.
Даряват те със хубост и със сила
на младостта най-щедрите ръце.

Но после раменете натежават,
понесли и добро, и недобро;
от преживяно белези остават,
косите се превръщат във сребро.

Едно след друго – всичко отминава
и знаеш – няма връщане назад.
Но някъде в сърцето ти остават
неизживените докрай неща.

Опитай с времето да се пребориш, 
събрал в едно и спомен, и мечта –     
така  ще можеш мъдро да повториш
и най – неповторимите неща

И пак ще бъдат твои – и подвластни
вълшебствата, родени в младостта – 
че не познава граници душата
и няма възрасти за любовта. 

Не си отивай, остани при мен.
Виж, есен е и съхне пак тревата. 
Но тя ще избуява някой ден – 
че всичко се повтаря на земята. 

Не си отивай, остани при мен. 
Виж птиците – отлитат пак ятата.
Но те ще се завърнат някой ден
и пак ще има песен във гнездата.

Не си отивай. Не, не си отивай.
Не си отивай - остани при мен.  

Не си отивай, остани при мен. 
Не всичко се повтаря на земята. 
И няма да се върне този ден, 
и няма да се върне нашто лято.  

И тази нощ
ще чакам да заспиш, 
за да не видиш как
ще плача пак
и ще прелиствам 
наш`те стари дни, 
за да си спомня за
любовта ни. 
И тази нощ 
сам ще заспя
и ще сънувам пак
студ и страх.
А сутринта
отново ще мълчим
с най-безпътните
на света очи. 

Не съм това, което бях за теб.
Не ми го казваш, но е така.
Не си това, което бе за мен.
Самотно ми е с теб у дома.

И все си казвам:
“Ще свикна и така”.
Но как се свиква?
Боли… Докога?
Привидна нежност 
хладно с теб делим.
Нямаме смелост 
да се разделим.

Не съм това, което бях за теб.
Не ми го казваш, но е така.
Не си това, което бе за мен.
Не си любов, а Самота, Самота.